ЗАЩО, ЛЮБОВ

Защо, Любов, говориш с глас

от времето отминало?

Защо докосваш струна

от арфа плачеща?

Накъсан стон, изтръгнат от жаравата,

И вопъл стенещ от безнадеждността.

Защо, Любов, несбъднатите сънища

изпиват в утрото сълзите?

И жив е огънят в снега –

извит и парещ, и просъскващ …

На колене!

Обречен на тъмната разкъсваща вихрушка,

на сливането и разделянето на телата …

Защо, Любов, се спряхме в бездната?

Къде е синята безкрайност?

Отнеха ни летенето,

Виталността на нашите криле прекършиха.

Сърцата ни – раздрани късчета угаснали слънца.

Ръцете ни – бодлива кактусова нежност.

Издраскани,

         насечени

с длетото на покрусата.

Измръзнали в пустинята – любов,

загубихме очите си

и думите

във трескавото търсене.

Един към друг.

Защо, Любов …